Круша

Круша

Prunus communis L. Сем. Rosaceae – Розоцветни

 

ОПИСАНИЕ: Крушата е силно полиморфен вид. У нас тя е културно или диворастящо растение с редица местни сортове и такива, пренесени през време на турското робство от Изток, а след Освобождението – и от Запад. Сега у нас почти навсякъде са застъпени както културните, така и диворастящите сортове круши. Крушовите дървета достигат височина до 15 м, като развиват добре оформени конусовидни корони. Листата са с дръжки, напилени или назъбени по края, обикновнео кръгли или овални. Цветовете са сравнително едри, събрани в щитовидни съцветия. Венчелистчетата са 5, обикновнео бели, тичинките са много, обикновено с червеникавовиолетови прашници. Плодът е месест. Продължителността на живота на тези дървета е около 100 години.

 

РАЗПРОСТРАНЕНИЕ: Произхожда от планинските области по Южна Европа, Предна Азия и Кавказ.

 

ДРОГА: Плодовете

Плодовете съдържат 87% влага, до 3,9% минерални вещества, до 5,8% неразтворими органични киселини, глюкоза, пектини, арабан, галактан, органични киселини (ябълчна, лимонена, млечна), до 16% захари и до 0,10% танини.

Семената съдържат белтъчини, тлъсто масло, до 37% безазотни екстрактни вещества и до 4% минерални соли и захари.

 

ОСНОВНО ДЕЙСТВИЕ: Плодовете на диворастящата круша се използват нашироко в нашата народна медицина: настойката – като стомашно укрепващо средство, отварата – като успокояващо и за намаляване на температурата средство, а сокът – като диуретично средство. Някои сортове круши имат затягащи свойства и приети на гладно във формата на пюре или сок, могат да се използват като средство против диария.

На крушата е присъщо общото за плодовете диуретично действие поради наличието в тях на калиеви соли. Това свойство е полезно при склонност към образуване на пясък и камъни в бъбреците, особено от соли на оксаловата киселина (оксалати).

Поради богатото съдържание на захари, плодови киселини, пектин, витамини и други дивите круши са ценна суровина за домашно използване. Семената могат да бъдат източници на тлъсто масло.

 

 

Изполвани източници:
„Нашите лекарствени растения” част II Д-р фарм. Нено Стоянов; София 1973.
Снимка: commons wikimedia